По случай Деня на будителите – един постинг за просвещение:

           ВИРТУАЛНА  РАЗХОДКА  ПО  БИЛОТО  НА  ЕДНА

 НЕПОЗНАТА  БЪЛГАРСКА  ПЛАНИНА – СВЕТИНИКОЛСКАТА     

        /Тази разходка е възможна благодарение на силната ми зрителна памет/

     Въведение:

    По случай Деня на будителите реших да направя този постинг. Темата е много специфична, защото засяга местност, която почти никой не посещава и не познава, за разлика от мен. Така постингът ми се явява и просветителски. След години, бих казал след мен, ще отвори някой интернет и ще види какви прекрасни планини има България. Ще научи, че Белоградчишките скали са част от Светиниколската планина, колко са дълги. И други неща. А може и да реши да ги посети. Мисля си обаче, че постингът ми /ими пък аз?/ става/ме/ за книгата на Гинес – за най-дивия участък на Балкана с такава любов никой не е писал. А че свидетелсвото ми е истинно говори обстоятелството, че снимката ми на блога е направена тук, аз съм се проектирал върху скалата Хайдушки камък. Нейната красота ме плени и така сме се сляли. Но… Дали някой друг ще отиде там повече въобще?

    Мисловният ми полет над Копрен от преди няколко дни ме отнесе над друга една близка  до нея планина, Светиниколската. Тя е част от Балкана, но никъде другаде той не наподобява така убедително Пирин. Тук има скални ридове, подобни на Кончето, клекове и естествени смърчови гори, морените и скалите са навсякъде. Няма обаче езера и диви кози. Диви кози е имало в изворните басеини на реките Чупренска и Лом, но са избити от ловците, както над с. Заножене. Останали са само имената на местностите да напомнят за тях. От другата страна на Светиниколската планина - в Сърбия, е имало много елени и сърни, големи калкото магарета. От тях са останали единици. Всички по селата там са ловци, а други прииждат от цяла Сърбия. Изоставянето на тази част на Балкана от хората е довело до могъща популация на дивите свини, покрай които се събират много вълци. Освен тези диви животни тук има и много диви котки, рисове. Климатът тук е непоодходящ за мечки много е суров за да презимува мечката тук.  Природата в този участък показва, че планината тук наистина е климатична граница между умереноконтинеталния климат и континенталния и борбите между въздушните течения по билата на Балкана са особено жестоки. До най-високите части на планнината достига само клек, а от долините ако се подават смърчове над зАветната зона, върховете им са пречупени. Мястото на бившите пасища се заема от хвойната, която на места вече ги покрива до 100%. В този участък имаше проучване на природозащитници, които поставиха табели навсякъде, призоваващи  да се опазват пасищата, защото климатът ще се промени след изчезването им. И аз съм на това мнение и ще го подкрепя със снимки в някой друг пост. Промените в климата стават поради намеса на хората в равновесието на природата в планините, най-вече изсичането на горите. Които не виждат и осъзнават тези процеси ги усещат по друг начин – ненормално време, наводнения и др.

    Естествените смърчови гори са непроходими за хората. Клоните им опират в земята, като долните са сухи, живите им клони започват от определена височина. Само свини на зиг-заг могат да проникнат в тази гора. И евентуално вълци, преследвайки болна свиня или малки свинета, но за да се решат да навлезат тук те трябва да умират от глад, защото могат да си извадят очите.

   Минаавайки покрай смърчовите гори по високото или преминавайки през тях, където има просеки си усеща миризма на животни. Те с разни миризми маркират районите си. Свинята е нощно животно, но през размножителния период глигани се бият за женските и през деня. През размножителния период в тази джунгла се водат битки между глигани, чува се грухтене, ревове. Имах случай, когато си почивах до извор и в този момент прогонен и ранен глиган от стадото дойде да пие вода без да ме вижда. Понеже бях точно срещу него го предупредих от далеч – я се разкарай от тук, извиках му – той се стресна и се върна в гората.

    Всичко е красиво в тази планина, но тук има нещо уникално – това е резерватът Чупрене. Такава гъста и непроходима за хората смърчова гора другаде в България няма. За жалост на животните, хипермутра направи хиперскъпа ловна резиденция в местността Ветровник, в резервата, което по закон е недопустимо. Там сега се сбират мутри с най-съвършенните ловни карабини със снайпер и устройство за нощно виждане. А хипермутрата вече се бори да вземе лова на дивеча в резервата на концесия. Ловните мутри застрелват всичко, което видят, стрелят и убиват дори конете на сърбите, които те държат на полудиво отглеждане и за  разплод. На един сърбин бяха убили жребеца на стадото, куршум бе пронизал бедрото на бременна кобила. Към тези мутроиграчки на ловците сега се добавиха и АТВ-та.

   Забележителните места по билото на Светиниколската планина  са вр. Острата чука, Трите турли, Сетиниколският проход, връх Хайдушки камък – наистита уникален!!! – вр. Орлов камък.

   И още нещо, което хората не знаят – Белоградчишките скали са част от Светиниколската планина. А съседен на Светиноклската планина рид е толкова огромен, че в първата си част се нарича Язова планина, която е по-висока от Мургаш, а във втората – Широка планина. Ако площите на тези планини се причислят към Балкана, от където те започват, Балканът надвишава убедително по площ Родопа.

   Билото на Светинколската планина започва от Козия превал, който разделя вр. Миджур и вр. Острата чука и завършва при прохода над с. Салаш. Дължината му е около 15 км, но участъкът се преодолява трудно. Сега, когато може без проблеми да се навлиза в сръбска територия за да се избегнат скалистите участъци по билото е по-леко, но въпреки това е трудно – денивелациите са големи, върви се по камъни, покрити с плетка от малини и друга растителност, така те са много коварни. Някогашните пътеки на граничарите вече са неоткриваеми в по-голямата си част, върви се през едри гнезда от хвойна. Изкачването до вр. Хайдушки камък е трудно, а след него трудно е провирането през смърчовата гора до достигането на вр. Орлов камък. От него се вижда последният висок връх на Балкана по централното му било, Голеш, наподобяващ на купа със сено. Още един ясно разграничен връх до Тимок остава, Връшката чука, който е след прохода при с. Салаш, където свършва Светиникиолската планина.

    Козият превал разделя селата Горни Лом и Църни връх. Той висок към 1900 м. н. в. От едната му страна извира река Лом, от другата – Тимок. В миналото от двете му страни през лятото са идвали стада, които са се отправяли към огромните пасища по Миджур и рида Бабин зуб. Писал съм, че този „рид” не е рид, а триъгълник с огромна площ с пасища и извори.

   Козият превал е равно отдалечен от селата Горни Лом и Църни връх, на около три часа път, но от към българската страна е много стръмно. Върви се изтощително поне три часа, като се преманава покрай обилния карстов извор под него, началото на р. Лом. В ляво остава рида Язова планина, от който се спускат много рекички, но пък от дясно какво се вижда – едни скали, част от тях вертикални, стръмни скатове, покрити със смърч. Не е възможно да се покачи човек по тях. Някога са били обитавани само от кози. Това е част от рида-резерват Чупрене.

    От Козия превал трябва да се достигне чукара, от който започва Чупренския рид. Мястото е с щуро алпийски характер – клекове, скали и морени, ридът, с изшилените по него скали по него се снижава и върху него се покачват смърчове. Приказка!!!

   Височината е набрана, но за да се достигне Острата чука трябва още. Тя може и да се заобиколи, но обгледността от нея е изключителна – тя наподобява на площадка, издигната за да се наблюдава районът около нея. В дясно има заравняване в ниското, където е разположена х. Горски рай, след нея следват букови гори и ливади, долина с река, вливаща се в р. Чупренска. На най-виското, в местността Ветровник има ловен мутробарок, скъп като ромбарока на депутата Илия Илиев от Костинброд.

     Напред и в дясно се виждат Трите турли, подообни на тази над с. Солища, но тук те са в група. Интересното е, че от където и да се потледнат тези турли, те изглеждат различно. Пред тях се вижда скатът на рида, започващ от вр. Хайдушки камък. Като алпийска природа той се равнява с пиринската. Ридът-резерват Чупрене целият е покрит със смърчови гори с изключение само на най-високата му част. Ридът пък след Хайдушки камък е изпъствен с петна от морени и смърчови гори. Голяма красота е и долината на р. Чупренска. От тук само специалилст може да каже къде се намира вр. Орлов камък, друго едно бижу в този планински рай.

    Прекрасна е и гледката към Вежен, към скалите Бабини зуби, към изворната област на р. Тимок

    Пътят продължава по билото, по което има десетки малки и големи чуки, с поставени гранични пирамиди върху тях. Те са трудни и опасни за преминаване, поради това трябва да се мине през сръбска територия. Сега се върви свободно, никакъв граничен пост няма и от двете страни. В дълбочина били пазели сега граничните полицаи. Добре че не съм контрабандист или каналджия, едва ли те самите познават тук планината както аз.

   След Острата чука започва спускане и то ще продължи до седловината Светиниколски проход. През нея преминаваа първостепенен римски път от Чупрене за с. Равно буче, който е запазен и се ползва до днес. Всеки превал в планините е различен, Родопа бие по превали Балкана по брой и по красота, но измежзу балканските, този е един от най-красивите. Определям му височина 1400 м, като мястото е типично алпийско. До висоочината на превала се изкачват буките – от българска страна посечени жестоко – от него нагоре следват само смърчове, клекове и хвойни. Сърбите наричат хвойната смрика.

   Пътят към вр. Хйдушки камък е стръмен, обласъл с хвойна, изпъстрен е с всякакви по форма и големина скали. Все още има останали покрити с трева участъци. Поради мекият участък изкачването е много трудно. От дясно на Балканаа, над Чупрене се показва нещо страшно – отвесни скали, смърчови гори, морени. А под тях – широката долина на р. Чупренска със селото покрай нея. В по-далечен план се виждат обезлесените планини над с. Върбово, където хорате се окачествяват като турлаци. Виждат се по-далеч и чевеникавите скали на Белоградчик.

  Връх Хайдущки камък е скала, надвесена над долината на с. Чупрене. Снимката ми на блога е моя проекция върху тази скала. Тя наподобява наблюдателен пункт над цялата долина на Чупрене и може би поради това е наречена Хайдушки камък. На север и на запад от тази скала има турове за алпинисти, може би от  категория 5.

   Сега обаче какво следва:

   Следва провиране през смърчова гора, която се обитава само от диви животни, ползващи я за скривалище. Провирането е трудно и дълго, следи се граничната бразда. На км. преди Орлов камък се излиза на открита местност. Пропуснах да отбележа, че централното било на Балкана се извърта след Хайдушки камък на 90 градуса в ляво, сега тук – на 90 градуса в дясно. Напред продължава висок рид, завършващ с няколко скални групи, на които са стояли някога орли. От там идва и името му, Орлов камък. Този връх също е красив, но първият красавец тук е Хайдушкият камък. От едната страна на Орловата чука в дълбока долина е разположено умиращото вече с. Яна, от другата – село със същата съдба, Габровница. Много е опустошета природата тук, защото са били изсечени горите и е станала ерозия. Тук живеят българи, те и говорят български, но са присъединени към Сърбия около 1690 г, ведно с моравските българи, когато австрийците отблъскват турците от Виена и прекратяват тук военните действия. Тогава става и трагедията с Чипровци. Счупените с тояги черепи в костницата на манастира свидетелстват как турцит са постъпили с желанието на българите от Чипровско да отхвърлят турското иго и защо останалите живи чипровчани са избягали от селото си.

    По средата на могъщия рид между върховете Хайдушки и Орлов камък на запад започва перпендикулярен рид, който слиза на седловина, от отсрещната страна на която е последният алпийски връх на Балкана, Голеш. Той е един гол тревист конус, от двете страни на който преминават римски пътища. Първостепен римски път, свързващ селата Габровница и Стакевци преминаава от източната страна на върха. Към Сърбия пътят продължава по гол тревист скат, а към с. Стакевци пътят вече продължава през гора, но е обрасъл и не може да се ползва във високия участък. Местността към с. Стакевци е много по-красива отколкото към Сърбия.

  След този конусоподобен връх следва уширение на билото, което постепенно заслизва към Салашкия проход. Непосредствено след вр. Голеш има спускане в гора като джунгла. Намирайки се в нея аз не мога да се ориентирам. Тук през 1990 г. попаднах в сръбска заставаа, но в момента там нямаше никой. Тогава отношенията ни със Сърбия бяха много обтегнати и ако бях хванат като нарушител на държавната им граница щях да бъда депортиран до Белград, после щяха да ме разследват, да ми наложат много голяма глоба или да ме държат месеци в затвор. За това ме предупредиха нашите граничари. От сръбски граничари пък съм чувал, че са имали заповед ако се изхвърли някакъв предмет през граничната бразда от България в Сърбия да стрелят по нарушителя, а за движещи се близко до границата са имали обучени кучета, които да ги отвличат на сръбска територия, за да им вменяват нарушаване на границата и да ги подвеждат под отговорност  /б. м. да ги съдят/.

     В този участък на планината има инженерни строежи на военните, които са показателни  защо хората наричат военните овенни. В нашата част на Балкана са построени с военна цел три успоредни пътя под вр. Голеш, наречени прикриваащи.

   След вр. Голеш се излиза на просторна билна поляна с изоставен говедарник. Поляната е обрасла с коприваа, къпини и лапат. Хубавото е само това, че къпините са от пълзящия по земята вид.   

    Трудностите с придвижването по билото завършват тук. Започват билни полянки под дъбови дървета, такова е билото на планината до Салашкия проход. Преди прохода дърветата изчезват и местността става тревиста. Насреща следва нов дял от планината, наречен Бабин нос. Преминах и през него, но този участък от планината не се оказа сътворен за мен – не ми хареса. Покрит вече с торф римски път преминава през Салашкия проход. Той е свързвал селата по долините на р. Салашка у нас и р. Коритска в Сърбия. Днес на Салашкия проход има ГКПП и селата Миничево и Салаш отново са свързани, както преди 1919 г. Ньойският договор тогава обтяга отношенията ни със Сърбия и вместо свободен достъп на хората от двете страни на границата, които са етнически българи, бяха строени…постове, а границата бе затворена за роднините от двете  й страни.

   А сега за реките и ридовете, които отиват на север от Светиниколската планина, към България. Първата река, която извира от този дял, в съседство с Миджурския, за когото също ще пиша, е р. Лом. След хижата започва стръмен скат, който достига до билото на Миджур, като денивелацияята е поне 1300 м. В ляво се вижда мек рид, започващ от Мартиновите чуки, който е много висок. Той се нарича Язова планина. Този рид разделя реките Лом и Огоста. Ридът се разширява и получава ново име, Широка планина. Тя е гола карстова планина, достигаща средата на разстоянието между Балкана и р. Дунаав. От нея извира опасната прека Цибрица. Тя се движи много бавно и при обилен дъжд прави наводнения на села и ниви, подобно на река Скът.

   Десният бряг на р. Лом, идваща от харлогата си под вр. Миджур е нещо страшно. Смърчовете са един над друг но така, че там, където е върхът на един смърч започва коренът на друг. Дано този природен шедьовър – ридът Чупренски – бъде опазен. Той завършва с гол скалист участък, където през зимата времето със сигурност е по-страшно отколкото на вр. Ботев. Защото на този връх няма и тревица.

    Ридът-резерват Чупрене рзделя реките Лом и Чупренска, която също се влива по-долу в р. Лом. Този рид започва от първия връх след Козия превал. В по-нискаата част на рида се намира с. Репляна, изгледът от което е несравним по красота с никое друго село в Балкана според мен. Красотата е нещо лично, аз така счиитам.

   Долината на р. Чупренска е доста широка.В нея малко преди селото се събираат две реки, покрай които се спускат римски пътища, като дясната е по-голямата. Те преминават покрай връх Ветровник, който е в пояса на смърчовата гора. Покрай дяснатаа река  преминаава първостепенният римски път, пресичащ Светиниколската планина и свързващ селата Чупрене и Равно буче. От двете страни на този път има страхотни красоти. В ляво има заоблени хълмове, които достигат тераси с пасища и букови гори, от които започва царството на смърча. В дясно ридът е подобен на тези в Пирин, състоящ се от морени и смърчови гори. Тук е било царството на козите, изтребени по-късно от ловци и граничните офицери. Тоз рид започва от вр. Хайдушки камък. Посоката му съвпада с посоката на централното било на Балкана, после поема по посоката на рида с вр. Орлов камък. Две чупки по 90 градуса прави тук билото и от всяка – отклонение с могъщ рид. Ридът, започващ от вр. Хайдушки камък разделя селата Чупрене и Стакевци. През него има проход, който носи много неприятности на селяните от Стакевци. Извеестно е, че в с. Чупренее се заселиха толкова цигани, че го превзеха. Те надойдоха от кв. Нов път и от други видински села, които са опоскани от тях 100%. По този проход циганите преминават в мерата на с. Стакевци и крадат продукцията от нивите на селяните. А хората тук са много бедни и разчитат на тези ниви. Те трябва да работят, защото не са на помощи като циганите, които да им се зареждат на банкомата, но май това им не стига, та и крадат тези, които ги хранят. В с. Стакевци кметовете не допускат нито един циганин да се засели, преди да поемат мандата си давали клетва за това. Над с. Стакевци има ловна резиденция, възлюбена от предишния ни президент и първи ловец, за който хората казват, че там той изпоебал всичките белоградчишки курви. А те са циганки. Оклоностите на с. Стакевци също са много красиви. На реката, която също се влива в р. Лом има скок в близост до ловната резиденця, а околностите на ловната резиденция са вероятно красиви като в рая. От изоставените сгради на ТКЗС-то започна пъвостепенен римски път към седловинаата под вр. Голеш.

   Ридът, разделящ селата Чупрене и Стакевци се разширява, от гранитен става карстов. Върховете по него са голи и наподобяват тези на Понора при Зимевица.  Хората, живеещи около тези върхове се окачествяват като турлаци, както хората от другата страна на Искъра казват с обиден акцент за хората от Зимевица, че били турлаци. Това е обидно наименование за животновъди, които живеят по планините. В основата на думата влиза понятиет „тур”, което означава връх.

    Нов рид се отделя от билото на планината, разделящ долините на реките Стакевска и Салашка. Той е много дълъг и е известен със своите скални образувания, наричани Белоградчишки скали. Определението е неточно. Тези скалин групи започват от с. Граничак и свършват при с. Фалковец, като дължината на рида е около 20 км. Над с. Праужда има останки от крепост, привличаща ииманярите. А най-високото село на този рид е Крачимир, едно умиращо село. Да пиша, че и този рид е красив е все едно да пиша, че Хайдн е бил честен човек- това е всеизвестно.

    Долината на р. Салашка стана новото заселище на видинските цигани, които имигрират от Видин по селата, защото там се самонастаняват в изоставени къщи, които опоскват до последния метален гвоздей за скрап. Концентрацията им към Белоградчик става все по-видна, а нуждата от помощи за тях по различните пера и в кеш за банкомаатите става все по-непосилна за работещите българи. Срещу течението на реката в ляво ридът е карстов и много красив, особено където е рекичката, идваща от с. Граниичак. Там е и първата скална група-шедьовър.

    На юг от Козия преваал извира р. Тимок. Тя е заградена от ляво от огромен рид – Бабини зуби, а от дясно с не толкова висок, но типично алпийски рид, започвящ от вр. Острата чука. На Острата чука приличат няколко по-ниски от нея върхове и хора, които не са били там я бъркат с тях. Ридът от Острата чука разделя долините на р. Тимок и една по-малка, идваща от с. Габровница. Ридът е горист навсякъде  с остро било. Смърчовата гора по високата му част преминава в смесена широкоолистна в по-ниските пояси. Теоретично тези хора се водят сърби, но са си българи. Старите хора говорят български както ние.

     Вторият къс рид е този с връх Орлов камък. Този гол рид стръмно се спуска надолу, като бива подсичан от шосе, свързващо селата Габровница и Йана. Той е интересан само в горната си част, където са скалите, по които някога, когато е имало стада, е имало накацали орли, чакащи да умре някое животно и те да го изядат. Ридът обаче от вр. Орлов камък до вр. Хайдушки камък е много обгледен и заради тази му красота съм готов да преодолея тежкия участък в смърчоваата гора сред мъртвите клони на дърветата.

    Мисля, че от север Светиноколската планина е по-красива, отколкото от юг. Има обаче една голяма разлика между двете й страни. От едната няма нито един циганин, от другага с изключение само на едно село, Стакевци  – те вече преобладават. Заселват  се, получават си помощите, не работят, крадат / от къщите и нивите на чупренци/, дават могъщи популации и така помощите към тях се мултиплицират – превоз и храна за учениците, а покрай тях с учениците си пътуват и безработните им родители – все някоя далавера в града ще се уреди. На 12 години изгонват циганетата от училището, защото не искат да учат, като им спират помощите но: момичетата на 12 години вече са в размножителна възраст, започват да раждат и така отново към тях индиректно  потокът от детски е възобновен. Най-закъсалият град в това отношение е Белоградчик, чиито цигани изсякоха дъбовата гора около скалите, достигайки най-високия връх в района, Ведерник. Друго село с тотално променен етнически състав вече го споменах, това е красивото село Чупрене. Който е прекарал и час на мегдана му при часовниковата кула, знае за какво говоря. Самият ужас. Тук всяка  сутрин се сбират цигани, идват техни лидери по някое време с лимузините си и ги отпращат тук и там… А общината трябва да им осигури времеменна заетост, полицията да брани имуществото на хората – това вече не е възможно. Провали се и жандармерията. Направо ни превзеха, каза един човек за тях, с когото коментирахме ужасните викове и мръсотии около часовниковата кула Добре, че упознаах планината над селото преди тази опастност: Днес да отида там и да си оставя някъде колата – това вече не смея и да си помисля!