"Фермата на животните" на Оруел

Книгата се превръща в класика в областта на литературата, занимаваща се с политика. Тя не само, че не е забравена, но нейната актуалност непрекъснато расте.

Книгата лесно се чете от малко дете. Все пак става дума за сладки животинки - свинчета, кучета, коне и пилета, които се противопоставят на тормоза на своя собственик и създават своя собствена животинска утопия. Всичко е някак леко и просто... но само на пръв поглед. Всъщност „Фермата на животните“ е една мрачна и тъжна книга. Свинете поемат контрола и малко по-малко стават все по-жестоки, започват да се противопоставят на всякакви революционни идеи и накрая стават неразличими от този срещу когото са въстанали.

Оруел пише книгата като критика и иронизация на съветската революция и установяващото се там тоталитарно и малтретирано общество, предвождано от Сталин. Защо обаче Оруел пише такава зловеща и болезнена история по такъв детински начин? Смята се, че авторът е повлиян от „Пътешествията на Гъливер“, от факта, че по това време с жена му са в процес на осиновяване на дете. В допълнение, десетте години преди Оруел да започне да пише „Фермата на животните“ са едни от най-силните години на анимационните герои на Дисни и анимационни филми масово се излъчват в кината. Самата книга също е превърната в анимационен филм няколко години след смъртта на Оруел.

Когато излиза през 1945г книгата е абсолютен хит и успехът й позволява на писателя да развие своя шедьовър „1984“, където всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат. Когато днес хората използват термина „оруелски“, те почти винаги имат предвид „1984“. Но, въпреки че „Животинската ферма“ е за определено място и време, тя също пази своите уроци за нас. Животинската революция е предизвикана от искрения гняв срещу едно безобразно отношение. И днес хората са завладяни от истински страх от съществуващите неравенство и несправедливост. Крилатата фраза от книгата „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите.“ не излиза от ума ни. Страхът от бъдещето, усещането за загуба биват манипулирани не само от силните на деня, но и от нас самите. Книгата е едно силно напомняне към всеки човек за ефекта на малките отстъпки, които сме склонни да правим и които постепено ни водят към това да бъдем жестоки, несправедливи или приемащи несправедливостта.

„Животните гледаха от прасе към човек и след това обратно, но не можеха да намерят разлика.”

Жестока алегория!
През годините го препрочитах множество пъти. И в съзнанието си го свързвам с две неща.
Първото - С музиката на Pink Floyd от албума Animal от 1977, звучаща след 44 години с все същата сила и въздействие.

Второто с което свързвам романа е една сцена от филма Hannibal (2001), с неповторимия Антъни Хопкинс...
Алюзии! Всеки със своите...
Но все по-често си задавам въпроса, кои са най-големите животни?!?
Реторичен въпрос!
Поздрави, Вал! (hi)

Музиката е страхотна! Ще я включа и нея в поста...

:) (bow)

Няколко думи описват всичко..утопия..идеал, съвършенство..А това няма как да стане при несъвършени.. идеала не е достатъчен... а утопията е най-вредното нещо.
Когато четях книгата минах през гама емоции..умиление, съпричастност, яд..та дори се и разплаках. Но такава е истината на живота. Там където има власт..смърди на мърша..

Да, забележителна книга... Суифт обаче ми харесва повече...

Оруел ни описва по неповторим начин какво се случва, когато липсва будно и задружно гражданско общество, което да бъде коректив на властта и което да отстоява своите права и свободи. А това днес в България е все по-актуално…